Третата фаза на скръбта
Преди няколко седмици италианската писателка Франческа Меландри написа нещо като отворено писмо, в което доброжелателно разказваше на останалия свят по какъв начин ще се усеща в идните дни. Споделяше опита си от карантината в Рим. Обясняваше по какъв начин по през целия ден ще ядем, ще се презапасяваме, ще ровим в интернет, ще се сърдим на родителите си, които желаят да излязат на открито, ще се чудим какво вършат тези, които няма къде да живеят, ще ръкопляскаме вечер на лекарите, няма да си доспиваме и отново ще ядем...
Някои неща от думите й бързо ни се изясниха, други не разбираме и до през днешния ден - явно ни следва да ги осмислим.
Това, което Франческа не изясни, бе, че отношението на обществото към нещастието не е константна големина, че то се развива с всеки минал ден. Ако през вчерашния ден не ни пукаше за предварителната защита, през днешния ден към този момент търкаме със алкохол пакетите с храна и се сърдим, че не във всички магазини има дезинфектанти например. Дебатите в обществените мрежи демонстрират и друго - появяват се публични пластове, които развиват отношението си към пандемията с друга скорост. На процедура ние виждаме пред очите си фамозното изложение на Елизабет Кюблер-Рос за петте етапи на скръбта - отказване, яд, пазарлък, меланхолия, приемане.
ОТРИЧАНЕ
Преди месец и половина преобладаващата част от българите, а евентуално и от италианците, испанците и така нататък, смяташе уверено, че COVID-19 е проблем, който не ни визира. Това е проблем на Китай, където ядат прилепи. Това е изолирано събитие в някакъв град, който се споделя май Ухан. Освен това приказваме за вирус, който удря единствено остарели хора. По едно време всички бяха уверени даже, че това е вирус, който визира единствено и само китайци. Ако новият ковид бе чужд за медицината, то за елементарните хора бе някаква далекоизточна екзотика, която по никакъв метод не може да се свърже с положителната остаряла Европа примерно. Отричането на проблема доведе до неговото подценяване.
След първите случаи на 8 март и след старта на изключителното състояние тази група внезапно понижа. Направо се стопи.
ГНЯВ
След първичното стъписване, при което отричането на казуса стана безпочвено, пристигна време за яд. Няколко дни изучавахме живота в изолираност, след което започнаха да ни липсват обществените контакти, разходките, работата, заведенията за хранене и така нататък Тъй като чуваме от държавното управление и щаба, че се оправяме чудесно с рецесията, започнахме намерено да подценяваме обществената изолираност - от ден на ден хора се шляят по пазара и вървят в магазините за един самун, за едно масло. И с ясното схващане, че огромна част от този яд е политически инспириран - много хора схващат казуса, нямат грамаден проблем с ограниченията, само че просто не харесват хората, които ги ползват.
После пристигна време и за същински, понятен и логичен яд - тъй като стопанската система се унищожава пред очите ни, тъй като безработните порастват с хиляди дневно, тъй като ограниченията в тази посока са незадоволителни. Ядосваме се, че един ден ни карат да сме с маски, един ден - без. Че ни направиха КПП-та, на които да си подаваме заявления, че ни плашат с първоначален лист от вкъщи, и така нататък Поводи за яд да искаш.
ПАЗАРЛЪК
Сега сме тук, в това положение. Мнозина може би ще сбъркат тази фаза с фаза 1 - отказване, само че в действителност през днешния ден сме на напълно нов стадий и той се назовава пазарлък. В момента няма отказване на казуса, той е тук и за всички това е ясно. Но може ли да го назовем с някакво друго име - може ли да не е проблем, а някаква спънка? Може ли да го опишем като натурален развой, като нещо, което познаваме? Примерно, гибелта е тук и би трябвало да сме привикнали с нея, епидемии е имало и преди, това не е нещо свръхестествено. От грип умират повече. А що не си изградим стаден имунитет, както възнамеряват да създадат шведите? Да вървим на мач като в Беларус. Освен това - тия хора от ковид ли са умрели, или от сърце, от диабет, от ХОББ...? Ама какъв брой теста са направени? Не е ли друга действителната картина? Появиха се и спекулации от вида - гърци са измислили май лекарство, румънци са измислили друго лекарство, Съединени американски щати и Германия са измислили още по-бързи проби, ние с БЦЖ май сме предпазен тип... Има група вярващи, че тия, дето са измислили тая гадина, ще пуснат и лекарството. Хората търсят информация, която да ги успокои, която да даде някаква вероятност, която да покаже светлината в края на тунела.
ДЕПРЕСИЯ
Всичко подсказва - за жалост, че следва депресията. За някого тя към този момент е тук - тези, които губят всекидневно работа си, виждат по какъв начин спестяванията им се топят и нямат концепция по какъв начин ще излязат от този тупик. В същото положение са тези, които не знаят дали ще получат здравна помощ за хронична болест. И най-много тези, които към този момент изгубиха свои родственици - представете си положението на околните на умрелите.
В идващите няколко седмици се чака да се усили броят на новите носители на коронавирус и надлежно - броят на умрелите. Говорим за числа, които мъчно се възприемат от разсъдъка. Гледаме света и виждаме, че депресията води до ирационални дейности - заболели заразяват съзнателно, последователи на изолацията заковават вратите на карантинирани, полицията гони нарушителите на вечерния час, разграбват се магазини. Това е най-страшният стадий. Него би трябвало да преминем освен с по-малко жертви, само че с още по-голяма убеденост, че изходът от рецесията е близко.
ПРИЕМАНЕ
Не всички ще стигнем до такава степен. Имам поради, че някои ще си останат по пътя, в друга фаза на скръбта - и след края на карантината те ще отхвърлят, че е имало проблем, ще отхвърлят, че хората са умряли от ковид, а не от съпътстващо заболяване, ще отхвърлят, че е трябвало да вървим с маски и да си стоим у дома. Световната здравна организация ще оповестява коя страна слиза от " платото ", здравните системи ще си отдъхват, ледените пързалки към този момент няма да са морги, а на стадионите ще се играе отново футбол - само че, бога ми, 10% от нашенци ще не престават да приказват за международен скрит план и тем сходни. Другите 90% ще се радваме на края на карантината, ще тъжим за жертвите, т.е. ще се опитаме да се държим още веднъж съответно.
Някои неща от думите й бързо ни се изясниха, други не разбираме и до през днешния ден - явно ни следва да ги осмислим.
Това, което Франческа не изясни, бе, че отношението на обществото към нещастието не е константна големина, че то се развива с всеки минал ден. Ако през вчерашния ден не ни пукаше за предварителната защита, през днешния ден към този момент търкаме със алкохол пакетите с храна и се сърдим, че не във всички магазини има дезинфектанти например. Дебатите в обществените мрежи демонстрират и друго - появяват се публични пластове, които развиват отношението си към пандемията с друга скорост. На процедура ние виждаме пред очите си фамозното изложение на Елизабет Кюблер-Рос за петте етапи на скръбта - отказване, яд, пазарлък, меланхолия, приемане.
ОТРИЧАНЕ
Преди месец и половина преобладаващата част от българите, а евентуално и от италианците, испанците и така нататък, смяташе уверено, че COVID-19 е проблем, който не ни визира. Това е проблем на Китай, където ядат прилепи. Това е изолирано събитие в някакъв град, който се споделя май Ухан. Освен това приказваме за вирус, който удря единствено остарели хора. По едно време всички бяха уверени даже, че това е вирус, който визира единствено и само китайци. Ако новият ковид бе чужд за медицината, то за елементарните хора бе някаква далекоизточна екзотика, която по никакъв метод не може да се свърже с положителната остаряла Европа примерно. Отричането на проблема доведе до неговото подценяване.
След първите случаи на 8 март и след старта на изключителното състояние тази група внезапно понижа. Направо се стопи.
ГНЯВ
След първичното стъписване, при което отричането на казуса стана безпочвено, пристигна време за яд. Няколко дни изучавахме живота в изолираност, след което започнаха да ни липсват обществените контакти, разходките, работата, заведенията за хранене и така нататък Тъй като чуваме от държавното управление и щаба, че се оправяме чудесно с рецесията, започнахме намерено да подценяваме обществената изолираност - от ден на ден хора се шляят по пазара и вървят в магазините за един самун, за едно масло. И с ясното схващане, че огромна част от този яд е политически инспириран - много хора схващат казуса, нямат грамаден проблем с ограниченията, само че просто не харесват хората, които ги ползват.
После пристигна време и за същински, понятен и логичен яд - тъй като стопанската система се унищожава пред очите ни, тъй като безработните порастват с хиляди дневно, тъй като ограниченията в тази посока са незадоволителни. Ядосваме се, че един ден ни карат да сме с маски, един ден - без. Че ни направиха КПП-та, на които да си подаваме заявления, че ни плашат с първоначален лист от вкъщи, и така нататък Поводи за яд да искаш.
ПАЗАРЛЪК
Сега сме тук, в това положение. Мнозина може би ще сбъркат тази фаза с фаза 1 - отказване, само че в действителност през днешния ден сме на напълно нов стадий и той се назовава пазарлък. В момента няма отказване на казуса, той е тук и за всички това е ясно. Но може ли да го назовем с някакво друго име - може ли да не е проблем, а някаква спънка? Може ли да го опишем като натурален развой, като нещо, което познаваме? Примерно, гибелта е тук и би трябвало да сме привикнали с нея, епидемии е имало и преди, това не е нещо свръхестествено. От грип умират повече. А що не си изградим стаден имунитет, както възнамеряват да създадат шведите? Да вървим на мач като в Беларус. Освен това - тия хора от ковид ли са умрели, или от сърце, от диабет, от ХОББ...? Ама какъв брой теста са направени? Не е ли друга действителната картина? Появиха се и спекулации от вида - гърци са измислили май лекарство, румънци са измислили друго лекарство, Съединени американски щати и Германия са измислили още по-бързи проби, ние с БЦЖ май сме предпазен тип... Има група вярващи, че тия, дето са измислили тая гадина, ще пуснат и лекарството. Хората търсят информация, която да ги успокои, която да даде някаква вероятност, която да покаже светлината в края на тунела.
ДЕПРЕСИЯ
Всичко подсказва - за жалост, че следва депресията. За някого тя към този момент е тук - тези, които губят всекидневно работа си, виждат по какъв начин спестяванията им се топят и нямат концепция по какъв начин ще излязат от този тупик. В същото положение са тези, които не знаят дали ще получат здравна помощ за хронична болест. И най-много тези, които към този момент изгубиха свои родственици - представете си положението на околните на умрелите.
В идващите няколко седмици се чака да се усили броят на новите носители на коронавирус и надлежно - броят на умрелите. Говорим за числа, които мъчно се възприемат от разсъдъка. Гледаме света и виждаме, че депресията води до ирационални дейности - заболели заразяват съзнателно, последователи на изолацията заковават вратите на карантинирани, полицията гони нарушителите на вечерния час, разграбват се магазини. Това е най-страшният стадий. Него би трябвало да преминем освен с по-малко жертви, само че с още по-голяма убеденост, че изходът от рецесията е близко.
ПРИЕМАНЕ
Не всички ще стигнем до такава степен. Имам поради, че някои ще си останат по пътя, в друга фаза на скръбта - и след края на карантината те ще отхвърлят, че е имало проблем, ще отхвърлят, че хората са умряли от ковид, а не от съпътстващо заболяване, ще отхвърлят, че е трябвало да вървим с маски и да си стоим у дома. Световната здравна организация ще оповестява коя страна слиза от " платото ", здравните системи ще си отдъхват, ледените пързалки към този момент няма да са морги, а на стадионите ще се играе отново футбол - само че, бога ми, 10% от нашенци ще не престават да приказват за международен скрит план и тем сходни. Другите 90% ще се радваме на края на карантината, ще тъжим за жертвите, т.е. ще се опитаме да се държим още веднъж съответно.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ